Сутрин

Понякога се будя сутрин.
Преди алармата. Стоя в леглото и гледам към прозореца. Гледам как навън се развиделява.

Мисля си.
Мисля си за съня, мисля си за реалността. Мислено преплитам тези две измерения и добавям нови елементи към тях. Понякога всичко се оплита и става едно цяло.

Спомням си.
Спомням си случки и емоции. Някои са пресни и ясни, други са поостарели и прашасали, но все още ярки под тънкия слой прах, който се е натрупал с годините. А някои изникват в съзнанието ми, вероятно за първи път откакто са се случили. Предизвикват изненада и несигурност. Опитвам се да ги задържа. Опитвам се да задълбая в тях, защото са мътни, неясни и... толкова крехки, че сигурно едва съществуват в някоя отдавна неизползвана клетка, пробудена напълно случайно. Искам да ги разгъна, искам да видя още. Искам да видя малко от "преди" и малко от "след", но за съжаление "преди" и "след" вероятно са изтрити. Някой несъзнателен процес в даден момент ги е оценил като несъществени. Select и Delete.

Усещам.
Усещам странни и почти забравени чувства. Вече не помня кога и какво ги е предизвикало някога. Усещам само тях и не помня образите или звуците, от които са се родили.

Чудя се.
Чудя се дали да вярвам на тези неща. На тези парченца от сънища, спомени и емоции. Вече не съм сигурен кои от тях са се случили наистина. Може би с времето съм променил някои. Направил съм ги по-лесни за разбиране или по-цветни и интригуващи.

Виждам.
Виждам бял гараж със синя врата. Облачна но приятна сутрин. Свежа миризма на дъжд, валял по някое време през нощта. Било е отдавна.

А сега...
Сега алармата на часовника ще звънне. Знам го и без да поглеждам.

Какво ли би било, ако имах малко повече време за всички тези парченца от невъзможен за решаване пъзел? Уловката обаче е, че тези пъзели се редят само сутрин. Преди алармата. А сутрините са безпощадно кратки.

Ето, че алармата вече звъни.

Рестарт след 3… 2… 1…

Ето че измина още една година. Не беше нито твърде хубава, нито твърде лоша. Някак неусетно мина, без да остави някаква дълбока следа. Просто една обикновена година. Вече май ми мина времето в което правех равносметка за изминалата или пък обещания за идващата година.  Дори в момента пиша просто защото ми се искаше по някакъв начин да отбележа събитието, а не защото имам кой знае какво да кажа. И макар и да не съм голям фен на празниците и на това, че си "длъжен" да се чувстваш в празнично настроение на определена дата, все пак вярвам в новото начало, което поставя настъпването на следващата година. Мисля, че наистина ти дава шанс да започнеш на чисто. Може би само си внушавам, но вътрешно наистина вярвам в това. Каквото било - било. Нека лошите неща останат назад, и да дадем шанс на хубавите да започнат да се случват. Защото щастието на човек зависи главно от него, не от обстоятелствата.

Лично аз съм благодарен. Както винаги е било до сега. Все още мисля, че имам много повече от колкото някога съм се надявал и всеки път съм благодарен, че нещата не са се променили в това отношение.

За новата година си пожелавам хората, които обичам да са щастливи и здрави. По този начин и аз мога да съм.

И ако ти се е насъбрало повече тази година, просто рестартирай системата! Сега ти е паднало! Ще се видим догодина!

Пет години по-късно и ЧРД!

Реших, че искам да напиша нещо по случая, но дори в момента нямам идея какво. Просто качих тази снимка на Фреди, която е същата, която качих в първия пост от първата версия на този сайт, преди 5 години. Тогава започна всичко, всъщност. Първия ми опит да пиша нещо като блог, който се оказа в някаква степен успешен, като се замисля, защото ето че 5 години по-късно продължавам да пиша. Но да минем по същество. За Фреди няма какво да кажа, поне не бих могъл да кажа нещо, което да не съм казвал вече ТУК или някъде другаде. Но защо да не насилим малко нещата, а?

Е, все пак мина доста време от 2006г. насам. Повода може да е същия, но аз вече не съм. И днес е удобен момент да пиша за това, защото музиката на Queen е едно от нещата, които са ми повлияли най-много във формирането ми като човек. Без нея нямаше да се занимавам с нещата с които се занимавам и съм сигурен, че нямаше да пиша тези редове. Queen са оставили своят отпечатък върху живота, но не само със самата музика, която са създали. След като музиката им си свърши работата над мен като човек, тя стана и повод да срещна невероятни хора, които днес мога да нарека истински приятели, променяйки мен и живота ми още повече. Странно е, все едно Фреди каза "Окей, направих с теб каквото можах, а сега отивай да срещнеш хората, за които съм те приготвил. Ето ти карта, ако искаш, намират се тук, тук и тук!". И аз какво да правя, не мога да споря. И така, като се почнаха едни ми ти работи и ето ме днес, пишейки за тези неща и чудейки се как стана така, че имам повече от колкото някога съм предполагал и съм се надявал.

И такива ми ти среднощни размишления!

Честит Фред-ден на всички!

Откачени мечти

Винаги ми е било интересно какви са мечтите на хората и по-специално един точно определен вид мечти. Тези, които са емоционални и неосъществими. Тези, които не са свързани с логика или с желания за хубаво бъдеще. Не мога да намеря подходящата дума в момента, за това ще кажа каква е моята специална мечта.

Мечтая си някой ден, да си взема една мощна американска кола, произведена между 65 и ’70 година, за предпочитане Ford Mustang, да отида в Америка и да подкарам с 200км/ч по някое от онези безкрайни шосета, които минават през пустинята, където почти не се срещат други коли. Просто да настъпя газта, да издъня музиката до край и да хвърча по прашния път докато не залезе слънцето.

А ти имаш ли си твоя откачена мечта?

Черна хроника

От много време вече не гледам новини. Даже и не слушам новини. Нито пък ги чета. Само от време на време прочитам нещо, което ми се стори интересно, но то обикновено е с някаква техническа насоченост, иначе с новини не се занимавам. И ми е много добре, честно казано. Знам какви са недостатъците, знам защо е хубаво човек да е информиран и да има мнение по разни въпроси, но въпреки това вече не се интересувам от новини. Просто ми писна. Това не са новини, това е някаква 24 часова черна хроника в която само ти натякват, че зад всеки ъгъл дебне убиец, на всяка улична лампа се подпира курва, на всяко кръстовище те дебнат коли, които те чакат, за да те размажат по бронята си. Казват ти, че всичко е корупция и престъпления. Животът ти не значи нищо за никого и постоянно живееш на ръба, независимо дали го искаш или не. Опитват те всячески да ти внушат, че всичко е срещу теб. Че всичко е свирепо и те мрази и само чака удобен момент да ти съсипе или отнеме живота. Това са новините. Дори не трябва да се наричат новини, според мен. Ненавиждам ги. Наистина ги ненавиждам. Мразя ги. Мразя хората, които ги отразяват, мразя шефовете на тези хора, мразя хората, за които се отнасят новините. Новинарите не са хора, това са едни долни животни, които повтарят по команда каквото им се каже. Правят тъжни лица, когато съобщават за нечия смърт, усмихват се, когато по изключение отразят някоя “добра” новина и хората им вярват, но не и аз. Не казвам че аз съм прав, а другите грешат, може и да не е така, казвам само, че не им вярвам. За мен те са мръсни продажни лицемери и ме отвращават до дъното на душата ми с всеки техен тъжен поглед или мила усмивка.

Вчера си пуснах радио за първи път от адски много време и почти на секундата съжалих. Някакъв моторист се размазал в бус на Цариградско. Някакъв тъп капут шофьор извадил пистолет и застрелял друг шофьор по време на скандал в центъра. Ей такива ми ти работи. В един момент се замислих, какво печеля аз от това, че ги знам тези работи? Реално какво позитивно влияние имат тези неща върху мен? Ами никакво. Няма никакво значение, че знам кой как е умрял в този ден. Напълно непотребна информация. Ами аз по-добре да хвана да гледам някой сапунен сериал. Мразя ги, но според мен като качество надхвърлят многократно всички новинарски предавания и там нещата поне са измислени. Нищо, че са банални и предвидими. Ми те и новините са. Още от тази вечер знам, че утре някой пиян шофьор ще се огъне я около дърво, я около стълб и вероятно ще умре. От сега знам, че и утре политиците ще се обвиняват един друг за кризата, за престъпността и за песовете по улиците. То всеки ден е така. Аз го знам, и без да гледам тъпите новини. Те само дават на тази информация лица, имена и места. Тоест гнусни подробности от които нямам нужда. Ето за това не гледам новини, не слушам новини, не чета новини.

Това, което е важно за мен е да не създавам новини и да се моля, хората на които държа да не попадат в тях. Защото живеем в един изключително извратен, несправедлив и жесток свят и единственото нещо, което ни остава е да имаме надежда и да сме благодарни за това, което имаме, защото утре може вече да го няма, или да ни няма нас. Света може и да е свиреп, но е и достатъчно милостив, за да ти даде малко щастие, ако наистина го поискаш. Аз поне съм благодарен за това, защото ми стига.

p.s. И да бъдем позитивни, да му еба майката!

Пътят

Пътят е странно нещо. Кара те да разбираш нови неща за себе си, дава ти възможност да обмислиш много неща и често те променя. Ето една мисъл, която има нужда от разширяване, размисъл  и изразяване в текстова форма. Няма да си го записвам в червеното тефтерче. Желанието трябва да ми дойде само.


A long time ago came a man on a track

Walking thity miles with a sack on his back
And he put down his load, where he thought it was the best
He made a home in the wilderness 

Welcome!

Много кръв изтече. Егати нещото, кой да предположи, че един макетен нож може да те накара да кървиш толкова дълго и обилно. Иначе не болеше много, визуалната част беше по-впечатляваща и изглеждаше по-сериозно от колкото действително беше. После спирта и кислородната вода не бяха кой знае колко приятни, но нямаше начин. Абе цялата работа определено си беше интересна. Ако имаше кой да снима клипче, сега с удоволствие бих го изгледал, докато болката леко пулсира, за да не забравя твърде рано що за идиот съм!

p.s. И не, не съм правил опит за самоубийство. Ако някога правя подобно нещо, със сигурност няма да използвам неща които режат. Просто не съм голям фен на прободни и прорезни рани, особено ако са върху мен.

p.s.2 И макар да звучи извратено, цялата тая далавера с кървенето днес си има и положителна страна, а именно, че имам тема за която да пиша. Щото и други неща са ми в главата, ама писането за тях е по-сложно и изисква концентрация.

p.s.3 И във връзка с горното, welcome!

Влакове

Много километри съм пропътувал по влаковете. В тях съм спал, ял съм, слушал съм музика, чел съм книги, дори и филми ми се е случвало да гледам, когато съм имал на какво. Странното е, че повечето пъти съм пътувал сам. Поне повече от половината пъти със сигурност. В един момент свикваш с пътуването. Ако често ти се налага да пътуваш по 6-7 часа, в началото може да ти се струва като мъчение, но бързо свикваш. Въпреки, че като се замисля, поне в началото, когато започнах да пътувам по-често, нямах проблем със седемте часа. Помня, че първият път дори се хилех през голяма част от пътуването. Не без причина де, просто четох Пътеводителя, а който го е чел му е ясно, че там нямаш голям избор. Четеш ли - хилиш се. 
Много хора не обичат да пътуват с влак. Разбирам ги напълно, защото влаковете са мръсни, бавни, понякога претъпкани, понякога твърде студени, понякога твърде горещи и често се случва да попаднеш на неприятни хора, чиято цел е да ти направят живота, или поне тази част от него, в която се намираш в едно помещение с тях, в Ад. Да, понякога е ужасно, но въпреки това за мен пътуването с влак е нещо много романтично и специално. Може би заради гледките, може би заради това, че в повечето случаи, когато съм пътувал, съм пътувал към места на които искам да бъда и към хора с които искам да съм. В половината случаи, когато съм пътувал с влак, съм бягал от нещо, защото просто съм имал нужда да съм далеч.  В другата половина съм се връщал обратно зареден с нови сили и готов да се изправя срещу това, което ме чака. Много емоции съм изпитвал по влаковете. Целият набор от емоции, дори. И то все докато съм гледал през прозореца на вагона. Имам поне по няколко спомена за всяка емоция. Много мисли са ми минали през главата, много идеи са се родили. Бил съм много целеустремен и много объркан и несигурен. Много неща съм виждал. Понякога съм посрещал изгревите, докато съм минавал покрай заспалите села, понякога съм изпращал залеза, докато съм гледал към безкрайните златни полета. Няколко пъти дори съм лежал сам в купето на вагона и съм наблюдавал как Луната над мен винаги стои на едно място и ме гледа през прозореца, така както аз гледам нея. Сякаш и на нея понякога ѝ доскучава и решава да хвърли едно око надолу към Земята, където разни влакове се движат в разни посоки и разни хора седят будни, взирайки се през прозореца с натежали очи и размишляващи върху своите малки човешки животи.

Влакове... Странно нещо са те.

2011.07.30_42.jpg

p.s. След една минута ще стане полунощ. Отивам да звънна един телефон!

Бяхме

Как минава времето и как се променяме всички, значи! Гледам хора, които не съм виждал от повече от 10 години и последният ми жив спомен за тях е как играем в някой двор или се прибираме заедно след училище или се смеем като идиоти от последният чин. И ето ги изведнъж, десет години по-късно, пораснали, променени… Други. И все пак има нещо, което се е запазило в тях. В нас. Има някаква искра, има нещо странно и познато. Нещо, което може би остава завинаги непроменено. Някаква основа, която си остава същата, независимо какво изградиш върху нея. Има нещо в погледа, което може би е неподвластно на времето. Надявам се да е така, защото властта на времето е по-голяма от всяка друга и ако има нещо, което може да се измъкне от огромното ѝ влияние… Знам ли, едва ли има някакво истинско значение, но би било доста успокояваща мисъл лично за мен. Че някаква малка част от нас си остава винаги същата и никаква власт не може да я пребори, да я промени и да я подчини на себе си.

p.s. А това е една стара и изтъркана тема, към която нищо ново не може да се добави.

Криеница

Не, въобще не става дума за някаква метафора, а за добрата стара детска игра на криеница. Съвсем случайно установих, че децата все още си играят на нея. Честно, мислех си, че отдавна вече не го правят, а само седят пред компютрите или в най-добрия случай играят футбол навън, което не е лошо де, но не е толкова Детско. Защото и големите играят футбол, все пак. Но ето на, връщам се преди малко след работа(и други неща) и в тъмното гледам едно хлапе, вероятно на 10-12 години, се крие в тъмното зад една от паркираните коли, а едно друго хлапе обикаля около входа и се оглежда. Явно на входа им е мястото за заплюване, защото има прожектор, който се включва при движение. “Стига бе!” викам си аз на ум и се отправям към входа без да гледам към криещото се хлапе, за да не го издам случайно. Колегиалност, разбираш ли. Минути по-късно под прозореца ми се чуват поне 5-6 деца, които се заплюват или спорят разгорещено кой кого видял първи. Дори в момента, пишейки тези редове, долу се чува крясъци “Пу за мене!”.
Не е ли страхотно това, а?
А едно време много ме биваше на тази игра. Може би защото съм се завирал на разни места, на които повечето ми приятели не смееха. А и бях доста хитър.

Сега други са.