Някога (на Вики)

Сетих се за Вики. Моето куче. Не знам защо, но от няколко дни често се сещам за нея. Мисля, че ми я подариха когато бях на 9 или 10 години. Може и да бъркам, но някъде тогава трябва да е било. Взехме я от едно семейство, което живееше от другата страна на парка Заимов, срещу който живеехме ние по това време. Майката беше родила може би 6 кученца. И майката и бащата уж бяха от една порода, която се води "японски шпиц" или както я наричат понякога "канадска лисица". Породата явно свързва Япония и Канада, да живей дружбата между народите. Така и не съм сигурен, дали Вики наистина беше чист японски шпиц или не, но имам сериозни подозрения, че не беше. Ние вече имахме друго куче. Мъжко и зло. Беше на сестра ми и обичаше само нея, а мен май ме мразеше най-много. Имахме и котка, която беше най-доброто животно, което някога сме имали. Както и да е, помня, че баба ми не искаше да взимаме още едно куче, много животни щяха да станат, но ние все пак взехме Вики. Баба ми се разплака като я видя за първи път, което беше интересен момент, защото мисля, че имаше някаква вътрешна борба, понеже от една страна Вики ни идваше в повече, едвам свързвахме двата края тогава, нямахме пари да изхраним себе си, та какво остава за още едно животно, но от друга страна малкото кученце беше безумно сладко и добро. Вече я бяхме взели, нямаше какво повече да се направи. И така и аз се сдобих с първото и единствено мое куче, което съм имал. Толкова бях щастлив. На всичката мизерия и проблеми, най-накрая вкъщи имаше нещо което да ме прави щастлив. Наистина я обичах много. Тя беше малкия ми лъч светлина. Прекарах много хубави мигове с нея. Тя беше част от детството ми, тя осмисляше много неща. Може тогава да не съм осъзнавал всичко това, но наистина Вики беше важен момент и период от живота ми. Много години след това, се наложи да махнем двете кучета. Майка ми непрекъснато я хапеха кърлежи, които явно кучетата внасяха, но бяха малки кърлежи, които не можеш да видиш върху кучето. Дори мисля, че имаше гнездо някъде вкъщи. Почти всеки ден висяхме по болници, за да махат кърлежи от майка ми и да й правят нови изследвания за Ку-треска, която беше много нашумяла тогава. Не искахме, но нямаше начин кучетата да останат. Сестра ми много обичаше Майкъл, нейното куче, аз много обичах Вики, но нямаше как това да продължи. Един приятел на сестра ми намери нов стопанин на Майкъл в някакво забутано село на майната си, а аз успях да убедя брат ми да вземе Вики в Бухово, което е на няколко километра от София. Баба ми беше починала преди няколко години, което беше огромна загуба за мен, за което може би ще разкажа някой друг път. Сега се налагаше да свикна да живея и без кучето си. Брат ми я взе и в началото ходих до Бухово да си я виждам от време на време, но после лека по лека престанах. Знаех, че брат ми не се грижи добре за нея, него просто не го бива особено с животните, но исках поне да виждам кучето понякога, а ако не беше при брат ми, това щеше да е невъзможно. Сега разбирам колко егоистично е било това. Минаваше все повече време в което не бях виждал Вики, дори често забравях за нея. Месеците се превърнаха в години. Понякога се сещах за нея, но все не намирах време да отида до Бухово. После дойде зимата на 2005г., когато се преместихме от стария си апартамент и дойдохме да живеем в кв. Левски. До тогава котката ни беше умряла, вече имахме нови 2 котки. При преместването беше голяма лудница, само човек, който е сменял жилище може да ме разбере. Докато се пренесем, докато се установим минаха няколко месеца. Започнах да се сещам за Вики от време на време и един ден, не помня как точно се случи, но с майка ми решихме, че ще е много хубаво ако си я вземем при нас. Това беше страхотна идея. Разпитах брат ми и той каза, че е дал Вики на една негова съседка. Възрастна жена без семейство, която се грижи за няколко животни в апартамента си, при това доста добре. Накарах брат ми, който все още имаше апартамента в Бухово, но не беше стъпвал там от адски много време, да отиде при тази жена и да й каже, че искаме да си вземем кучето. Тя имаше много животни и щеше да се съгласи, бях сигурен. А и да не се съгласеше, аз пак щях да си взема Вики, щях да намеря начин. Няколко пъти трябваше да напомням на брат ми да свърши тази работа, да го юркам дори и най-накрая успях. Бях много щастлив, нямах търпение да си видя кучето за пръв път от толкова много време и нямах търпение отново да си го прибера вкъщи. Където му е мястото. Вики вече я няма. Два месеца преди да решим да си я вземем й открили някакъв тумор. Лекува ли го и най-накрая решили да го оперират. Така и направили. Една или две седмици след успешната операция Вики умряла там в Бухово, на няколко километра от мен, при една напълно непозната жена, в една ужасно грозна и далечна къща, в един ужасно грозен и мръсен малък и неприветлив град. С нея умря и последният проблясък от миналото. Последното физическо доказателство, че съм имал детство. Това което се случи не беше редно. Не трябваше да става така. Но какво да се прави, поредната малка несправедливост в големия живот. Вики оцеля най-дълго от всички нейни братя и сестри, които умряха още първите месеци, след като се родиха. Тя остана най-дълго. Остана с мен през цялото ми детство и умря в онази дупка на картата наречена Бухово. Вики я няма. Няма го и Майкъл, и котката Моли. Няма го детството, няма ги старите приятели. Само стария квартал все още си седи там, обитаван от Нови и Непознати хора. Стария двор, както и градинката също са там. Там където извеждах Вики на разходка, където така и не я научих да носи пръчка, където тя тичаше с клепналите си ушички, които не трябваше да са клепнали, а изправени, където бях аз, където беше едно време "тук и сега", а сега вече е "там и някога". Все още не знам защо напоследък се сещам за нея. Може би не се сещам само за нея, а за миналото, което тя символизира. Липсва ми. След толкова много години все още ми липсва. Едно куче. Малко жълто-бяло куче с клепнали уши, които трябваше да са изправени. Там, някога...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *