В какво се измерва животът

Следващият текст е писан 
по повод на тази статия.

 

"Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни!"

Ето една хубава мисъл, която съм срещал много пъти из интернет. Най-често я виждам в някакви подписи по форуми или в тъпи Power Point картички, с много красиви пейзажи и други подобни лиготии. И все пак, хубава мисъл нали?
Скоро един мой приятел ми прати на текстов файл оригиналната статия, от която е взето това изречение. Тогава се сетих, че някога, някъде вече я бях чел, но не това е важното. Твърдеше се, че авторът е Джордж Карлин, популярен комик и актьор, известен с крайните си виждания за политиката, религията и света, и с вулгарния си език. Твърдеше се още, че е написал този трогателен текст, след като жена му починала. След щателно разследване от моя страна, се оказа, че това не е вярно и този човек никога не е писал въпросната статия, а името му е използвано само с рекламна цел. Но и това не е важно, просто исках да подчертая, колко съм умен и как проверявам източниците си. В крайна сметка, който и да е автора на статията, посланието е много вярно и много добро. Но дори това не е важното в случая. Нито пък е причината да пиша тези редове.
Причината е, че се ДРАЗНЯ! Да, дразня се, когато някой ми напише или ми прати подобно нещо! Не заради посланието. То е хубаво и вярно и внушава, че хората не оценяват това, което имат. Че се прехласват по материални неща и забравят за духовните. Че не ценят хората, около себе си. Че ги приемат за даденост и не им казват колко държат на тях. Така че проблема ми не е в посланието. Проблема ми е в хората, които го разпространяват. Проблема ми е в хората, които ми казват, колко хубаво е написано, колко верни неща има в него и как ги е накарало да се “Замислят за Някои Неща”!
ГЛУ-ПОС-ТИ! Айде стига бе! Кого заблуждавате, хората на които пращате такива неща или самите себе си? Яд ме е, защото е толкова лесно да копираш един текст и да го пратиш на някого и двамата да си въздишате, колко е хубав и верен и как сте се били "замислили". Но това е само повод да си почешете езиците! Само ще се направите на много чувствителни и ще скачате боси под дъгата от щастие и мир и любов към ближния, а на следващият ден пак ще мразите всичко, пак ще се дразните от всичко и пак ще си киснете във всички тези материални и незначителни неща, в които и без това си киснете и, о изненада, въобще няма да ви мине през акъла, колко щастливи сте всъщност, колко неща всъшност имате, и най-вече, колко важни, незаменими, специални и Необходими са за вас най-близките ви хора, и как не можете да живеете без тях, а дори и да можете, не би имало никакъв смисъл!
Кой наистина се е Замислил над тази статия или този род послания? Кой наистина е променил нещо в живота си, след като е прочел нещо подобно? Кой наистина е спрял да се ядосва за глупости, спрял е да бъде материалист и е отишъл при най-близките си хора и им е казал, колко много ги обича и как живота му не струва и една плюнка без тях? Кой? Абсолютно никой! Хората обичат само да мигат на парцали пред тези красиви думи, да въздишат замислено и да си въобразяват, че на следващия ден, всичко което са прочели и толкова им е хареало, ще има някакъв ефект, но ефект няма на следващия ден. Само в най-добрия случай - приятен спомен от нещо, което са прочели. И защо въобще им трябват на хората такива неща? Защо някой трябва да им отваря очите, за неща, които са толкова очевидни, толкова прости и толкова човешки? Да, този текст е хубав, но ефект от него няма. Ефекта му е моментен, само докато го чете човек и докато го обсъжда, но не поражда никакви реални действия. Точно като сапунен сериал. Жалко за хубавата статия. Защото хората са заети с това да се правят на много добри, много загрижени, много раздаващи се, но истината е, че хората обичат да мразят, обичат да са недоволни, обичат да се дразнят за дреболии и обичат да се отнасят лошо с най-близките си, и никой текст на тази планета не може да промени това. Хората не са честни. Нито спрямо останалите, нито спрямо себе си!
И ето защо се дразня. Не обичам да получавам подобни текстове, линкове или цитати, защото хората, които ми ги пращат и си разменят тези трогателни текстчета, само си въобразяват, че са се замислили над тях и само се залъгват, че ще имат някакъв ефект, а на следващия ден си продължават живота по същия начин, по който са го водели до този момент. И след като се почувстват доволни от добре съвршената работа по разпространяването и обсъждането, няма да спрат да отделят внимание на глупости, няма да започнат да ценят това, което имат, няма да прегърнат най-важните хора в живота си и да им покажат, че са безценни и няма, и няма, и няма! С други думи, няма да направят нито едно от нещата, които този анонимен автор ги е посъветвал да направят. А това е толкова безнадеждно тъжно. Толкова отчайващо!
Толкова ли е трудно, да кажеш нещо свое и искрено на някого? Това би означавало, че наистина го мислиш и чувстваш. Може да не е литературно издържано, може да не е толкова дълго, толкова внушително и толкова добре подредено. Може да не е с толкова красиви и подходящи думи. Може дори да е нескопосано и глуповато, но ако е искрено, ще е хиляди пъти по-значимо и истинско и от най-хубавият трогателен текст писан някога!
Всичко е дреболия! Всичко е незначително. Малко са важните неща в живота и те не се намират около нас, а в нас. Но на кого му пука?
Кога ще се научим?

Посвещавам този текст на хората, които наистина 
мислят и чувстват. На тези, които оценяват нещата
 ежедневно, а не само когато стане въпрос за тях.

Посвещавам го и на незнайният автор на статията, 
която стана повод да напиша този текст.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *