Влакове

Много километри съм пропътувал по влаковете. В тях съм спал, ял съм, слушал съм музика, чел съм книги, дори и филми ми се е случвало да гледам, когато съм имал на какво. Странното е, че повечето пъти съм пътувал сам. Поне повече от половината пъти със сигурност. В един момент свикваш с пътуването. Ако често ти се налага да пътуваш по 6-7 часа, в началото може да ти се струва като мъчение, но бързо свикваш. Въпреки, че като се замисля, поне в началото, когато започнах да пътувам по-често, нямах проблем със седемте часа. Помня, че първият път дори се хилех през голяма част от пътуването. Не без причина де, просто четох Пътеводителя, а който го е чел му е ясно, че там нямаш голям избор. Четеш ли - хилиш се. 
Много хора не обичат да пътуват с влак. Разбирам ги напълно, защото влаковете са мръсни, бавни, понякога претъпкани, понякога твърде студени, понякога твърде горещи и често се случва да попаднеш на неприятни хора, чиято цел е да ти направят живота, или поне тази част от него, в която се намираш в едно помещение с тях, в Ад. Да, понякога е ужасно, но въпреки това за мен пътуването с влак е нещо много романтично и специално. Може би заради гледките, може би заради това, че в повечето случаи, когато съм пътувал, съм пътувал към места на които искам да бъда и към хора с които искам да съм. В половината случаи, когато съм пътувал с влак, съм бягал от нещо, защото просто съм имал нужда да съм далеч.  В другата половина съм се връщал обратно зареден с нови сили и готов да се изправя срещу това, което ме чака. Много емоции съм изпитвал по влаковете. Целият набор от емоции, дори. И то все докато съм гледал през прозореца на вагона. Имам поне по няколко спомена за всяка емоция. Много мисли са ми минали през главата, много идеи са се родили. Бил съм много целеустремен и много объркан и несигурен. Много неща съм виждал. Понякога съм посрещал изгревите, докато съм минавал покрай заспалите села, понякога съм изпращал залеза, докато съм гледал към безкрайните златни полета. Няколко пъти дори съм лежал сам в купето на вагона и съм наблюдавал как Луната над мен винаги стои на едно място и ме гледа през прозореца, така както аз гледам нея. Сякаш и на нея понякога ѝ доскучава и решава да хвърли едно око надолу към Земята, където разни влакове се движат в разни посоки и разни хора седят будни, взирайки се през прозореца с натежали очи и размишляващи върху своите малки човешки животи.

Влакове... Странно нещо са те.

2011.07.30_42.jpg

p.s. След една минута ще стане полунощ. Отивам да звънна един телефон!


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *