Нощни лутания 1

Стихии
(Април 2008)

Сивата мъгла ще дойде за да скрие 
останките от този мъртъв град.
След нея вятър разярен ще се извие.
Ще затанцува в облаци от прах.

Дъжда ще дойде тъй пороен.
Ще се изсипва мощен, устремен.
И всичко скъпо, всичко мое,
на бурята ще падне в плен.

А тя, щом стихне вече и нощта
щом дойде с мрак студен и черен
Към новата мечта за светлина,
ще тръгна за последен път уверен.

Ще седна аз на билото отсреща
и ще затворя натежалите очи.
Изгревът притихнал ще посрещна 
Земята със прегръдка ще ме приюти.

Тук
(2009)

Слънцето залязва
Луната се показва
Полека остарявам,
но вечно тук оставам

През нощите и дните
В моретата, реките,
далече все отплавам,
но вечно тук оставам

И връщам се където
отново съм детето,
което бях и ставам,
Но вечно тук оставам

Щом утрото настъпи
От спомените скъпи
Не мога да избягам
И вечно тук оставам

И ето, че сълзите
пресъхват пред мечтите
На тях се уповавам
и вечно тук оставам

И вече всяка мисъл
лишена е от смисъл
Но как да се предавам
щом вечно тук оставам

Нова тъга
(Октомври 2008)

Сбогом реалност красива
Сбогом измислен живот
Сбогом презрение диво
Сбогом фалшива любов

Сбогом приятели стари
Сбогом добри врагове
Сбогом ти бъдеще мое
Сбогом безброй светове

Здравей моя вечност самотна
Здравей моя нощ, тъмнина
Здравей мое ново начало
Здравей моя нова тъга

Някога (на Вики)

Сетих се за Вики. Моето куче. Не знам защо, но от няколко дни често се сещам за нея. Мисля, че ми я подариха когато бях на 9 или 10 години. Може и да бъркам, но някъде тогава трябва да е било. Взехме я от едно семейство, което живееше от другата страна на парка Заимов, срещу който живеехме ние по това време. Майката беше родила може би 6 кученца. И майката и бащата уж бяха от една порода, която се води "японски шпиц" или както я наричат понякога "канадска лисица". Породата явно свързва Япония и Канада, да живей дружбата между народите. Така и не съм сигурен, дали Вики наистина беше чист японски шпиц или не, но имам сериозни подозрения, че не беше. Ние вече имахме друго куче. Мъжко и зло. Беше на сестра ми и обичаше само нея, а мен май ме мразеше най-много. Имахме и котка, която беше най-доброто животно, което някога сме имали. Както и да е, помня, че баба ми не искаше да взимаме още едно куче, много животни щяха да станат, но ние все пак взехме Вики. Баба ми се разплака като я видя за първи път, което беше интересен момент, защото мисля, че имаше някаква вътрешна борба, понеже от една страна Вики ни идваше в повече, едвам свързвахме двата края тогава, нямахме пари да изхраним себе си, та какво остава за още едно животно, но от друга страна малкото кученце беше безумно сладко и добро. Вече я бяхме взели, нямаше какво повече да се направи. И така и аз се сдобих с първото и единствено мое куче, което съм имал. Толкова бях щастлив. На всичката мизерия и проблеми, най-накрая вкъщи имаше нещо което да ме прави щастлив. Наистина я обичах много. Тя беше малкия ми лъч светлина. Прекарах много хубави мигове с нея. Тя беше част от детството ми, тя осмисляше много неща. Може тогава да не съм осъзнавал всичко това, но наистина Вики беше важен момент и период от живота ми. Много години след това, се наложи да махнем двете кучета. Майка ми непрекъснато я хапеха кърлежи, които явно кучетата внасяха, но бяха малки кърлежи, които не можеш да видиш върху кучето. Дори мисля, че имаше гнездо някъде вкъщи. Почти всеки ден висяхме по болници, за да махат кърлежи от майка ми и да й правят нови изследвания за Ку-треска, която беше много нашумяла тогава. Не искахме, но нямаше начин кучетата да останат. Сестра ми много обичаше Майкъл, нейното куче, аз много обичах Вики, но нямаше как това да продължи. Един приятел на сестра ми намери нов стопанин на Майкъл в някакво забутано село на майната си, а аз успях да убедя брат ми да вземе Вики в Бухово, което е на няколко километра от София. Баба ми беше починала преди няколко години, което беше огромна загуба за мен, за което може би ще разкажа някой друг път. Сега се налагаше да свикна да живея и без кучето си. Брат ми я взе и в началото ходих до Бухово да си я виждам от време на време, но после лека по лека престанах. Знаех, че брат ми не се грижи добре за нея, него просто не го бива особено с животните, но исках поне да виждам кучето понякога, а ако не беше при брат ми, това щеше да е невъзможно. Сега разбирам колко егоистично е било това. Минаваше все повече време в което не бях виждал Вики, дори често забравях за нея. Месеците се превърнаха в години. Понякога се сещах за нея, но все не намирах време да отида до Бухово. После дойде зимата на 2005г., когато се преместихме от стария си апартамент и дойдохме да живеем в кв. Левски. До тогава котката ни беше умряла, вече имахме нови 2 котки. При преместването беше голяма лудница, само човек, който е сменял жилище може да ме разбере. Докато се пренесем, докато се установим минаха няколко месеца. Започнах да се сещам за Вики от време на време и един ден, не помня как точно се случи, но с майка ми решихме, че ще е много хубаво ако си я вземем при нас. Това беше страхотна идея. Разпитах брат ми и той каза, че е дал Вики на една негова съседка. Възрастна жена без семейство, която се грижи за няколко животни в апартамента си, при това доста добре. Накарах брат ми, който все още имаше апартамента в Бухово, но не беше стъпвал там от адски много време, да отиде при тази жена и да й каже, че искаме да си вземем кучето. Тя имаше много животни и щеше да се съгласи, бях сигурен. А и да не се съгласеше, аз пак щях да си взема Вики, щях да намеря начин. Няколко пъти трябваше да напомням на брат ми да свърши тази работа, да го юркам дори и най-накрая успях. Бях много щастлив, нямах търпение да си видя кучето за пръв път от толкова много време и нямах търпение отново да си го прибера вкъщи. Където му е мястото. Вики вече я няма. Два месеца преди да решим да си я вземем й открили някакъв тумор. Лекува ли го и най-накрая решили да го оперират. Така и направили. Една или две седмици след успешната операция Вики умряла там в Бухово, на няколко километра от мен, при една напълно непозната жена, в една ужасно грозна и далечна къща, в един ужасно грозен и мръсен малък и неприветлив град. С нея умря и последният проблясък от миналото. Последното физическо доказателство, че съм имал детство. Това което се случи не беше редно. Не трябваше да става така. Но какво да се прави, поредната малка несправедливост в големия живот. Вики оцеля най-дълго от всички нейни братя и сестри, които умряха още първите месеци, след като се родиха. Тя остана най-дълго. Остана с мен през цялото ми детство и умря в онази дупка на картата наречена Бухово. Вики я няма. Няма го и Майкъл, и котката Моли. Няма го детството, няма ги старите приятели. Само стария квартал все още си седи там, обитаван от Нови и Непознати хора. Стария двор, както и градинката също са там. Там където извеждах Вики на разходка, където така и не я научих да носи пръчка, където тя тичаше с клепналите си ушички, които не трябваше да са клепнали, а изправени, където бях аз, където беше едно време "тук и сега", а сега вече е "там и някога". Все още не знам защо напоследък се сещам за нея. Може би не се сещам само за нея, а за миналото, което тя символизира. Липсва ми. След толкова много години все още ми липсва. Едно куче. Малко жълто-бяло куче с клепнали уши, които трябваше да са изправени. Там, някога...

Така се случва понякога

Днес щеше да е хубав ден, но няма да бъде. И в бъдеще тази дата вече няма да е това, което беше до сега през целия ми живот. Странно, как се случват неща, които знаш, че рано или късно ще се случат, но въпреки това те сварват неподготвен, колкото и подготвен да мислиш, че си. Сега се чудя, дали ми беше достатъчно мъчно, че си отиде или трябваше още? Познавах ли те достатъчно? Едва ли... а нали не трябва да е така в нормалните смейства.... и не знам, чия бе вината. Явно нещaта трябваше да са такива, каквито бяха и каквито са. Истината е, че много ще ми липсваш и когато чувам гласа ти от онези записи, отново ще се пренасям назад във времето и ще ми е интересно, да те слушам как разказваш истории, за каквото и да е.
И все пак, Честит Рожден Ден. Жалко, че вече няма как да ти го кажа лично, но така се случва понякога.

 

БЛИЗНАК

Под зодия Близнаци се родих
но зодията май излезе грешна:
Родината докрай обиколих,
а никъде близнака си не срещнах.

За да не ми е скучно, че съм сам
понякога се духом раздвоявах:
Поел нататък, връщах се насам,
ту спирах се, ту крачки ускорявах,

ту в пътя си към простите неща
затъвах в лабиринти неизбродни,
ту в порива към висша красота
събуждах се в зловещи преизподни.

Близнак роден, близнака си не знам.
А дълго чаках го в среднощни бдения,
и сам,-от самотата си пиян -
беседвах с призраци, целувах привидения.

Така я карах. И до края пак
така ще бъде - то се подразбира:
Дори да е по зодия близнак,
човек се ражда сам и сам умира.

Кутия от цигари

Имам нуждата да кажа някакви работи, но не знам какви. Тъпо, а? Еми всъщност реших да напиша нещо, заради самото писане, без конкретна цел или тема. Сетих се нещо. По принцип, винаги като тръгна да пиша, си мисля, че няма да мога да напиша и два реда, а то се оказва, че съм написал цял роман, но сега е различно. Сега си мислех, че ще ме удари музата и ще изпраскам 1000-2000 думи, но се оказва, че може и съвсем малко да драсна. Най-важното: Радвайте се, че имате приятели и се благодарете, когато се случи да откриете нов приятел. Човек има гадни, направо отвратителни моменти в живота, но дори да имаш един приятел, това е такова природно чудо и такъв неописуем късмет, че всяка гадост може да върви по дяволите. Гадостите не си струват, мамка му, не трябва да се мисли много над тях. Даже ако може въобще да не се мисли. Няма логика да мислиш за гадости, това е все едно да си в най-красивото място на света, но да си се зазяпал в единствената изхвърлена кутия от цигари на насред цялата красота. "Ох, каква гнусна кутия, отвратителна е! Мразя я. Защо на мен ми се случи да я видя? Защо някой я е изхвърлил тук? Защо някой я е произвел? Защо някой я е изпушил? Все на мен ще се случи. Ами сега...? Как ще го преодолея? Мисълта за тази кутия няма да ме остави да на мира. Я, най-красивото място на света, не го бях забелязал... Както и да е, няма значение, защото тази кутия ми съсипа живота и той е толкова съсипан, че нищо друго няма значение. Горкия аз." Толкова е жалко, че за някои, това е истината за живота и нищо друго няма значение. Те живеят в основата на грамадната кутия и виждат само нея, вместо да погледнат в страни, поне за секунда. Може би се страхуват, че ако погледнат в страни, гледката ще им хареса и ще искат да се взират само в нея, но за сметка на това, ще трябва да признаят пред себе си, че до този момент са били слепци. И избират да са слепци. А може и да греша. Но все пак мисля, че гадната кутия е най-маловажното нещо. Хората са важни. Хубавите хора. Истинските хора. Близките хора. Другото може да върви на майната си!

Старият квартал

Сега се сетих нещо. Чудя се как не съм се сетил по-рано? Чудех се, защо тази страничка* ми е толкова позната, все едно винаги съм я имал и днес разбрах защо. Вижте банера най-горе. Това са покривите на стария ми квартал. Сега се намирам на едно съвсем различно място. Нито съм израснал тук, нито приятелите ми са тук, нито имам някакви спомени свързани с това място. А банера горе е стария квартал. Най-хубавото място на света. Там бяха приятелите ми, детството ми, спомените ми. Добрите и лошите ми моменти. Смеха, караниците, игрите, сбиванията. Тичането в строежа, пиенето на вода от чешмата до него, масите за тенис, баскетболния кош, направен от дървено пале и капла от велосипед. Липите, джанките, дюлата, сухото дърво, борчетата. Тихите улички с големи дървета и хладна сянка, кестените пред входа, парка от другата страна на булеварда. Магазинчетата направени в гаражите, черната ограда, червената ограда, изоставената кола в двора.
Всички тези неща са толкова далеч, а преди по-малко от година бяха на една ръка разстояние, но тогава не ги оценявах. Когато се местихме знаех, че ще дойде един момент на носталгия, просто защото съм си такъв, все страдам по миналото, а раздялата с него няма как да е лесна. Чакам.
Та този сайт се явява нещо като стария квартал. Нека черния цвят не ви заблуждава, защото това е цвета на нощта, а нощта е толкова прохладна и ароматна понякога.

_______________________________
* старата версия на блога(бел.авт.)

За хлябът

Помните ли, как ухае току що изпечен хляб? Нали се сещате, влизате в хлебарницата или магазина и току що са докарали хляб, който все още е толкова горещ, че не можете да го държите продължително време в ръце и понякога пликчето, в което ви го дават се деформира от топлината. Помните ли какъв е аромата на такъв хляб? Еххх, това е аромата на живота. По принцип не харесвам работата си, но ако някой ден я напусна, а аз нямам намерение да работя там прекалено дълго, едно от нещата които ще ми липсват много, ще е именно този аромат. Понеже скромната ми персона не може да си позволи лимузина, всяка сутрин пътувам до работата с велосипедеца, и малко преди да стигна горепосоченото работно място, дето не съм го горопосочил много конкретно, минавам точно до един завод за хляб. Направо бих живял там, толкова е хубаво. Всяка сутрин имам различни глупости в главата, мисля си за разни работи - хубави или лоши, слушам музика или си мисля за някоя песен, но каквото и да става, в момента в който ме лъхне тази миризма на парещ хляб, настроението ми се оправя и отделям тази една минута, през която минавам покрай завода, за да се насладя само и единствено на този великолепен аромат.
Е, колко малко му трябва на човек, за да се почувства щастлив, макар и за кратко!

Достойнство

Достойнство?

Днес видях много хора, събрани на едно място, които бяха готови да се подмазват цяла нощ не един човек, който им плаща заплатите. Слава Богу, че не се наложи да гледам дълго това, а се изнесох набързо, крайно отвратен. Такива лицемерни хора, ухилени до уши и с мазни гласчета, танцуващи чалга и лижещи задници. Дали въобще осъзнават какво правят? Как се унижават? Дано не, защото ако осъзнават, едва ли биха могли да се погледнат в огледалото. Майната им, гадно ми е, че се налага да ги виждам и да контактувам с тях всеки ден, но ще го преживея, защото аз нямам проблеми с огледалото.

Честит Рожден Ден

Днсес е 9 Септември 2006г. Преди 4 дни, един много обичан и уважаван от мен човек, щеше да навърши 60 години. Този човек се казва Фарук Булсара, роден е в Занзибар през 1946 година и заедно с още трима англичани в общи линии променят света на музика. То тяхното творчество за мен си е доста повече от музика. Вече е част от живота ми, също като дишането. Тази музика ме връща в най-хубваите ми мигове и ми помага да ги помня. Изпълва ме със всевъзможни чувства, които, събирайки се в едно цяло, не могат да бъдат назовани. За тази съвкупност от емоции няма измислена дума, но когато се опиташ да обясниш на някого, той разбира и думите са излишни. Често си мисля, какво ли би било, ако случайно не бях открил тази музика. Със сигурност щях да съм доста по-различен човек, наистина. Знам, че звучи странно, но тази музика е много важна Фигура в моя живот. Всичко, което някога ми е липсвало, съм получавал от музиката и думите написани от тези четирима души, нарекли се с името Queen. …и от този човек, който се казва Фарук Булсара, но сам се нарече с името Фреди Меркюри. Той не ми е идол, или поне не в смиъла, който влагат повечето хора. Аз нито знам всяка малка подробност от твърде кратката му биография, нито някога съм искал да приличам на него, нито пропагандирам наляво и надясно името, и живота му. За мен Queen и Фреди винаги са били нещо твърде лично. Разбира се, когато някой ме попита, каква музика слушам, винаги на първо място са Queen, но никога не се стремя да насоча разговора в тази посока и да приказвам, колко са велики, колко велика е музиката им, колко велик е Фреди, колко велики са и останалите трима. Казвам, че слушам Queen и ако видя, че човека е заинтересуван, може и да споделя някои факти около групата или някои песни, но това с което тази музика ме изпълва е нещо лично мое и не бих се опитал да го обяснявам, дори и да беше възможно. Голяма заслуга за това има именно Фреди. Таланта му за писане на песни и изпяването им е още едно от нещата, за които думите не стигат. Хубавото е, че не са и нужни. Достатъчен е и не много задълбочен допир с творчеството му и нещата просто се изясняват. Колкото до човека Фреди, мога само да се възхищавам на желанието му за живот, на добротата му и на смелоста му.
И днес, 4 дни след датата на въпросния 60 годишен юбилей, искам да честитя рождения ден на този прекрасен човек, който успя да изгради една добра част от мен, за което ще съм му вечно благодарен. Честит Рожден Ден, Фреди! Благодаря ти за това, че те имаше.